Усетих забързващо движение. В синхрон със случващото се всичко в мен се преобърна. Вече не се чувствах отпаднал, тялото бушуваше. Ужасните звуци от удари на метал и дърво пронизваха съзнанието ми и аз безпомощно се опитвах да направя нещо.
Но вече беше късно. Сякаш всичко бе загубено и само времето чакаше да отнеме последния дъх и на двама ни.
Последва удар.
Картината пред лицето ми се размаза, като че гледах през замърсено стъкло. Кадрите минаваха, а очите натежаваха под натиска на пристигащата тъмнина.
Все още обаче усещах сила и желание за живот. Все още имах съзнание. Бях там и нищо не бе загубено, щом сърцето неуморно туптеше под притихналата гръд. Почти не поемах въздух. Чаках яростното завъртане на съдбата да утихне.
И ето че тишината се завърна. Бе паднал мрак. Като че това беше върховният миг в живота, който щеше да определи съдбата. Щеше да възвърне или отнеме живота на една загубена душа. Но преди да се пробудя, трябваше да премина през вътрешни терзания, да се сблъскам лице в лице със зависимостите си, със заблудата на корпоративния свят и да почувствам отново магията на любовта.